Художникът, свирил блус в Хималаите

Дестинация "Дари"

Наричат го Хипара, Кожаря, Хармоникатa, Самурая, Каскадьора, Авангардиста… Едни го познават като художник, който прави фотографски, скулптурни, графични или живописни изложби. За други е блусар, организиращ акции под имената Darry & Co, Blues RH+, Blues Cult. Виждали са го да кръстосва софийските улици с мотор от преди Втората световна или да обикаля планините с “Ендуро”, като тези от Париж – Дакар.
Лятно време го засичат да свири на диджериду* в Стария град в Созопол, на чиито скали от 30 години е “спасител без портфейл”. Обикновено е облечен в кожа, а на раменете му падат кичури бяла коса. Някои го оприличават на каубой, други на потомък на индианците. А той държи на древният си български произход, затова и кръщава сина си Батбаян – “последният владетел на стара Велика България”. Около него витае духът на нещо древно, мистично и неуловимо.

Драган Милев – Дари е художник, скулптор и пътешественик, почитател на блуса и старинните вещи. Членува в СБХ, секция Скулптура, и в Гилдията на художниците в Лас Вегас, но предпочита да живее в България.
Два пъти е обикалял Европа на автостоп, участвал е в концерт в Хималаите, скачал е с парашут над пустинята Невада от 4500 метра височина. Два пъти е прекосявал Щатите с мотоциклет, снимал е октоподите в Средиземно море, край бреговете на Алжир. За него изкуството е средство за общуване, но не харесва изкуствените неща. Обича свободата, защото тя е “задължително условие по пътя на самоусъвършенстването”. На староегипетски името “Дари” означава “любов”, на грузински “хубаво време”, на санскрит – “воин-пазител”.
Дари става популярен в края на 80-те с кожените си пластики, които критиците определят като авангардно изкуство. “То всъщност не е авангардно, а много старо изкуство. Още в древността на римските легионери са им правели брони от кожа. Всъщност това е една от първите такива скулптури”, обяснява той. От дете знае, че е художник.
11676

С кожата се захваща, за да научи някакъв занаят, без да подозира, че по-късно ще превърне работата в изкуство. “Дядо ми казваше - жената на занаятчията гладува до обед. Следобед той вече е изкарал нещо. Смятах, че трябва да знам един занаят и оттам нататък ще мога да рисувам картини колкото си искам, нещо като подсигуряване”, обяснява Дари и допълва, че ако питаш окултистите защо е избрал да работи точно с кожа “ще ти кажат, че това си е заложено в преражданията”.
Кожените скулптури на Дари (а вероятно и външният му вид) толкова впечатлили индианците в САЩ, че те го помислили за свой потомък. “Идваха при мен и ми говореха на техния език. После ми се сърдеха, че не го знам. Аз им показвам паспорта си, а те ми казват: “Няма значение къде си роден, трябва да знаеш езика на майка си”. Мислеха, че съм поне метис – спомня си Дари - Те смятат, че най-големите майстори в областта на кожата са индианците, което далеч не е така”. Според Дари това изкуство не е много познато, защото обработването на кожа е трудоемко и малко хора са склонни да се занимават с него.

“Първата ми изложба беше през 89-та година в Димитровград и тогава един старец ми каза, че това бил най-трудният от занаятите, защото първи изчезнал в неговото село.”
Част от кожените пластики на Дари са изложени в галерията му в София – някои изглеждат като абстракции, други са съвсем конкретни – единични обувки с причудлива форма и нестандартен размер. Има и “скулптури за обличане” – бюстиета от твърда кожа с издълбани български руни и символи. Напоследък обаче Дари се занимава по-малко с кожа и повече с рисуване. Картините му са различни, а самият той не обича да определя стила си - смята, че това е работа на критиците. “Стилът - това е човекът, за мен е важна провокацията, мотивацията, диалогът… Антените ми са отворени по отношение на това да следвам потребностите си”, обяснява художникът.

В последно време той има повече изложби в Щатите, отколкото в България. Оказва се, че на хората там им е доста трудно да повярват, че е български художник, който живее в собствената си страна. “Защото там има хора от всички страни и това, че казваш “Аз съм от България” за тях не означава, че не си емигрант, означава, че просто си роден някъде си. Приемат всички за американци – хора, които са отишли да емигрират там, особено когато са от Източна Европа. Като им кажа, че съм само гост, ококорват едни очи и гледат много озадачено. Започват едни въпроси “Ама как, не ти ли харесва тук?”. Отговарям, че е много хубаво, да свириш блус, например.”.

Не бих живял в Щатите, защото в България е с пъти по-хубаво”.
Не иска да уточнява какво не му харесва в САЩ, защото според него всеки сам трябва да си даде отговорите.
“Обаче за да си дадеш отговорите, трябва да отидеш лично на място. Видях отблизо хора, които обичат да говорят по телефона с родителите си и да казват колко са добре, колко са велики и колко милиони са изкарали. След това, като изпият една ракия, започват да ти плачат на рамото. И да казват как децата им не знаят какви са.”
От друга страна, благодарение на картините му, чужденците научават много неща за България.



“Рисувам много старини и самите картини изискват аз да разказвам. Примерно, когато рисувам кукери, аз трябва да разказвам за фолклор, за етнография, за история. – обяснява художникът - Созопол ми е любима тема, рисувам го от времето, когато беше такъв, какъвто вече не може да се види. Веднъж едно семейство колумбийци идват при мен за пореден път и майката казва: “Дари, взехме си белята с теб. Нашият син каза, че като порасне иска да пътува като Дари по света и първото място, на което отиде, да е Созопол.”

Въпреки че от бохемската и артистична атмосфера на града не е останало много, Дари продължава да ходи всяко лято в Созопол. В тази връзка, наред с върволицата от етикети, приятелите му го наричат и “последния мохикан”. Обича да свири в градинката в Стария град и около него често се събират тълпи слушатели. През последните години дори си е плащал “тротоарно право”, такса смет и т. н.
“Занасях усилватели и уредби с идеята да си имаме едно наше място, където вечер да се събираме с приятели, да си свирим, да си пускаме нашата музика. Да отстояваме мястото си под слънцето и това да е законно - разказва Дари. - Покрай тая история се завъртаха хора от нашата кръвна група, такива, които харесват рокендрол, блус, джаз, етно”.
Самият Дари е запален почитател на блуса. Едно от любимите му неща, когато е в САЩ, е да свири по клубовете с “черните музиканти” - виртуози в изпълненията на т. нар. “черен блус”. Свирил е с китариста на BB King Чарли Туна, а през 2003 е поканен в House of Blues, Лас Вегас да прави демонстрация на хармоника. На връщане от Щатите почти винаги носи със себе си дъска за пране, купена от американските битаци. “Всъщност това е един много популярен перкусионен инструмент, например за стила “зайдеко” в блуса”, обяснява Дари.
Всъщност той свири на всевъзможни инструменти, но най-комфортно се чувства с хармониката. Казва, че тя има доста по-различно звучене от изградената в България представа. “Защото тук ограмотяването по посока на тоя инструмент е от бригадирското движение и пионерските лагери… И после си казваш: “Жив да не бях, това не искам да го чувам повече!!”, обяснява той.


През 1996 г. Дари свири на хармоника (и на перкусии) на връх Калапатар в Хималаите с група български музиканти, сред които Дони, Коцето Калки, Теодосий Спасов, Николай Иванов, Марина Великова. С изпълнението си българите поставят световен рекорд за концерт, изнесен на най-високо място – 5350 метра надморска височина. Единайсет години по-късно рекордът все още не е подобрен. През 97-а. непалци се опитали да бият рекорда, само че безуспешно. “Непалците се качили, като пренебрегнали климатизационните правила, хванала ги височинната болест и се върнали. То неслучайно ги хваща болестта, защото отиват със самочувствието на непалци, но за всеки, който е роден под 3000 метра, е също толкова лошо, колкото и за останалите, а Катманду е около 2000 метра. Там е най-добре за шерпите, останалите повече или по-малко даваме фира. Преди 1000 години те са се преселили от високите планини и са отишли да живеят долу в ниското - всеки отива на по-добро, не на по-лошо. И през последните 50-60 г. почват да се връщат нагоре. Защото колкото по-високо занесат продукти, толкова по-скъпо ще ги продадат, колкото по-високо построят лоджа (туристическа спалня, хижа), по-скъпа ще бъде нощувката.”

Освен в Хималаите, Дари е бил в Индия, Непал, Алжир, Мексико. Два пъти е прекосявал Европа на автостоп. Известно време обикалял света като скитащ художник, рисувал, изкарвал по нещо и продължавал нататък. В Щатите е скачал с парашут от 4500 метра височина. Казва, че ако има възможност, би го правил всеки ден. Наскоро пък е управлявал самолет AN-2 на новото летище край Приморско. Въпреки че му било за пръв път, успял да направи няколко спирали във въздуха. Твърди, че не изпитал никакъв страх. “Страхът е много свързан с интуицията, ако тя ти подсказва, че ще го направиш, няма проблеми.- казва Дари. - Всъщност аз не мисля, да мислят тия, които не знаят, аз имам интуиция”.

Числото на живота му е петица, което означава път. “Пътуването ме зарежда много, като седна да рисувам. Но и когато стоя тук, пак се чувствам добре. Всъщност така нареченото “стоене тук” е едно връщане по пътищата”, смята художникът. Признава обаче, че след третия месец на път започват да го “сърбят ръцете” и му се приисква да се затвори някъде и да рисува - “Тогава се чувствам завършен”, споделя той.

*диджериду – духов инструмент, изработен от дърво, използван от австралийските аборигени. Смятан е за един от най-старите инструменти в света.



Нели Томова
www.e-vestnik.bg

Back